Седем години, цяло едно детство, кръстосвам пътищата между София и Пловдив. Няколко години бях основен спонсор на БДЖ, а след това открих едно от чудесата на глобализацията, дремещо във фейсбук – споделеното пътуване. „А какво учиш – ме попита последния път едно от момчетата, с които пътувах. Докторант по социална антропология съм – отговорих аз. Момчето ме изгледа с доза подозрение и подхвърли „А, звучи доста сухо”. Напуши ме смях, бих могла да опиша науката етнология и антропология по много начини, но сухо е последното определение, което да дам. „И какво всъщност правиш? А не се ли уморяваш да пътуваш постоянно?”
Изучаваме живота на хората в неговата пълнота и пъстрота.
Понякога е забавно, особено когато ходим на терен – термин, който използваме, за да опишем разговорите си с различни хора и наблюденията, които правим докато се опитваме да разберем начина им на живот, тяхната култура, вярвания, техните мечти, желания и страхове. Понякога е тежко и трудно, защото се сблъскваме с различни проблеми и сложни ситуации, в които се изисква усет, деликатност и способност да наблюдаваме, запомняме и анализираме. Случаите на терен са много и различни, а самия терен е всъщност на всякъде и всичко: той може да е виртуалното пространство, градските улици и площади, посещение на закътано село, в което някоя баба добродушно ще те почерпи с ракия и домашна храна или цигански квартал, а дори и бежански центрове.
Едно от нещата, с което аз се занимавам от няколко години, е изследване на бежанците и търсещите убежище в България. Опитвам се да разбера и анализирам техните проблеми, през опита и знанията, които изучаването на 5 години етнология и вече година и половина социална антропология, ми дадоха. Ръководена от невероятните специалисти на Пловдивската Етнология, се опитвам да видя живота на търсещите убежище извън общите схващания за тях като политически или юридически проблем. Срещам се с различни хора от Сирия, Афганистан, Ирак, Мали, Камерун, Мароко, Тунис, Алжир, Еритрея, Етиопия, Сомалия и още много държави. Разбирам толкова много за живота и културите в различни кътчета на света, срещам хора, които са преживели събития, които малко от моите познати и приятели биха могли да си представят. Това ми дава различни гледни точки, обогатява ме и ме променя. Няма „лесни” терени, но едни са малко по-забавни от други. Понякога е трудно, има моменти, в които е непоносимо трудно – сблъсъкът с различното, провокира много философски размисли и житейски кризи. Подобни контакти променят хората, разбиват предразсъдъците и стереотипите, предизвикват те да мислиш и виждаш, да усещаш и да чувстваш по един дълбоко различен, от досегашния ти начин на живот. И колкото и да е трудно понякога, всъщност е най-голямото предизвикателство, което съм поставяла сама на себе си. И е чудесно.
Заедно с група приятели и колеги създадохме и Асоциация за култура, етнология и антропология „Медиатор” (а тук може да разгледате всички неща, които правим, сме направили и бихме искали да направим). Може би един от най-важните въпроси, които изникват е „а защо изобщо го правите?” Отговорът не е по-лесен, от колкото на предишния въпрос „какво е етнологията”. Вероятно го правим, защото вярваме, че можем да допринесем за промяната към един по-добър свят – всеки от нас със своите малки и различни трудове и победи, с желанието и хъса, които са станали част от нас самите.
Етнологията е наука, която някак попива в кръвта и обладава душата ти – веднъж дала ти методите и разкрила пред теб невероятните възможности да виждаш и променяш света, е трудно да спреш да го правиш.
Автор: Свобода Стоева
